Барът Mystic Grill

-Как да ти го кажа без да се разпишиш истерически, заливайки ме с вода, тичайки и крещейки за помощ... - подех аз - ...Ами аз...такова, аз съм вампир... и мога да ти го докажа, но никак няма да ти хареса, затова просто оставям главицата ти да го асимилира, арогантно изрекох и повиках келнера да ми вземе поръчката.
-Една голяма кола с много лед. - след като момчето си тръгна, отново се обърнах към Селения, която беше придобила "WTF вид" и казах арогантно:
-Е, какво следва сега? Писъци, крясъци, викове, истерическо тичане... - подех надменно и продължих, с тъповата усмивка, да гледам към Селения, която все още асимилираше случилото се.
Момчето с поръчката дойде, поех чашата си и след като отпих голяма глътка от нея, започнах отново:
-Е, мила ми Сели, каква е реакцията ти? - надменно попитах момичето и намигнах многозначително.

-Ами това е тайната ми, а сега, след като знаеш тази, имам и още една... - казах и пипешком затърсих раницата си.
-Смяташ ме за арогантен, мазен женкар, но дали ме познаваш наистина? - попитах арогантно и сложих няколко листа на масата...
Явно бях приковал вниманието на Селения и зачаках да чуя отговора й. Единственото, което казах, беше:
-Може да ти изглеждам женкар на външност и поведение, но макар и вампир съм лесно раним.. Е, не физически разбира се... - казах арогантно с тъповата усмивка и погледанх към Селения. - А относно магиите и заклинанията ти, драга ми, Сели, въобще не се безпокоя.

Тези му думи накараха нови въпроси да изникнат в съзнанието ми. Въпроси без отговори....Погледнах го отново и когато очите ни се срещнаха отново бях пленена. Бях пленена от онези, забранените чувства, онези, който не трябваше да изпитвам.
-Като каза, че си лесно раним....Явно си преживял голямо разочарование. Или греша?
Говорех му любезно, което не се бе случвало преди. Не знам какво ми ставаше, повярвах му, а той може да си е измислил. И после да ме унижи.

-Мнем, не съм бил разочарован, просто отбелязвам, че присъств и нещо човешко в мен.
След като казах всичко това, се обърнах към Селения и без грам арогантност, (което беше странно) попитах:
-А ти, ти преживявала ли си разочарования...? Предполагам, че като си различна, си понесла доста... - оставих изречението недовършено, защото момчето дойде, за да си оправим сметките. Селения понечи да плати, но я спрях и казах:
-Аз черпя. - подадох няколко банкноти на келнера и го отпратих.
Обърнах се към Селения и зачака отговора й.

Той се държеше мило с мен. Може би това беше той или е маска, с която иска да ме заблуди. Още бях объркана, не знах кой е истинският Клаус-арогантният глупак от парка или милия младеж в заведението. все пак отовопих на въпроса му.
-Да, преживяла съм много мъки. Много...сори не можеш да си представиш-в този момент ми стана нещо. Старите спомени, които така умело се опитвах да избягвам ме връхлетяха с всичка сила. Изведнъж пред очите ми се разкри една стара, много стара случка: "Директоракат влезе ядосана и помоли да ни оставят сами в стаята. Беше мрачно и тъмно, аз се бях свила в ъгъла и треперех от страх.
-Какво съм направила? Защо ме довехте тук?
Бях малка, объркана и наивна. Много наивна. Жената извади от един шкаф нещо като въже, после се окоза, че е камшик. Накара ме да се обърна с гръб и да затворя очи. Направих го. След няколко минути усетих остра болка на гърбба си. Болката продължаваше неукротимо да се разнася по цялото ми тяло. Сълиз се стичаха по лицето ми, но нямаше кой да ми помогне. След десетина минути мъченито свърши. Обърнах се отново. Приближих се към огледалато и погледнах гърба си. Дълбоки рани се червенееха и при най-малоко докосване ме раздираеш остра болка. Погледнах директорката , а тя само злобно и се усмихна.
-Това е найшата малка тайна, мъничката ми. "
При този спомен сълзи се стекоха по лицето ми. Зарових го в шепите си и неудържимо се разридах.

-Сели, какво има? - попитах, поемайки ръцете й в моите. Свали й ги на масата и видях обляното в сълзи лице.
-Моля те, недей да плачеш...недей ... - взех салфетката и скъсявайки разстоянието между нас, започнах внимателно да бърша сълзите й.
-Хайде, нека излезем от тук, на чист въздух, за да се ободриш. - казах набързо и се изправих, държейки я за ръка.
Запромъквахме се из множеството маси и изпод погледите на много хора, момичета предимно.
Доближих се до ухото на Селения и изшептях:
-Сега отиваме там, където искаш и можем да си поговорим за каквото поискаш... Може да си падам малко женкар, но все пак ми пука какво изпитва човекът срещу мен... - не довърших изречението. Оставих го да виси между нас.

-За нищо... - казах аз и отваряйки вратата, я пуснах да излезе преди мен. - Сега, отиваме там където поискаш, искам да си поговорим, но не под погледите на момичетата, защото колкото и да обичам вниманието от срещуположния пол, понякога ми идва в повече. Пък и ми писна да се занимавам с безмозъчни кухоглавки, чиято единствена цел е да се мушнат в леглото ми.
"Леле, с тези си думи, грейнах в нова светлина" - мина мисъл през главата ми, но бързо я игнорирах и се обърнах към Селения. Поех ръцете й в шепите си и я погледнах в очите...
Не усетих как, нито кога, но бързо скъсих разстоянието между нас и под погледите на озлобените момичета, целунах Селения.
Сякаш ток мина по тялото ми и конвулси се разпространи из него. След като целувката приключи, се отделих от Селения, избърсах с ръка, следите от сълзи по прелестното й лице и хващайки я за ръка, я поведох отново в посока на парка.

-Почакай! - извиках след Селения и я настигнах навън, точно пред бара.
-Знам какво си мислиш за мен... Това не е маска... Аз...аз...аз наистина те харесвам и не правя това с цел да те вкарам в леглото.
Очевидно думите ми бяха изненада за Селения, защото тя се закова на мястото си и доста дълго седя с "WTF" изражение насреща ми, асимилирайки случилото се и думите ми.