Damon Salvator Admin
Брой мнения : 612 Join date : 16.04.2011 Age : 32 Местожителство : In ThE dArK
| Заглавие: Сенките отвъд Сря Юни 01, 2011 12:05 pm | |
| Хъм... този е адски зле, но все пак, нямам нищо, какво да правя, и реших да го пусна тук. Сенките отвъд Казвам се Катрин Ричардс. На шестнадесет години, в десети клас. Живея в малко градче, наречено Сан Бруно в щата Калифорния, заедно с родителите ми и малкото ми братче. Нашата фамилия е най-старата в града, също така сме и най-богата. Но никога не сме се хвалили с това. Предпочитаме да се представяме за малко по-бедни, за да не ни безпокоят. Макар всичките ми приятели да знаят, че съм богата предпочитам да не се перча и да харча пари. Любимото ми място беше гората, докато не реших да се самоубия. Чуйте как стана това. Винаги съм намирала гората за загадъчна, дори на моменти и за плашеща. Но най-вече за интригуваща. Въпреки всичко ме привличаше. По ирония на съдбата живеех точно до нея. Обичах да седя там с часове и да съзерцавам красотите й. Обожавах начина, по който светлината прониква през плетениците на листата. Гората ме разбираше, по-добре от всички. Успокояваше ме, когато имах нужда. Всички забелязваха привързаността ми към гората. Всичките ми приятели намираха за странна тази част от същността ми. Веднъж докато се връщах от училище към къщи усетих изгаряща нужда да ида в гората. Сякаш тя ме зовеше. Реших да разбера какво става. И без това щях да намина. Тъкмо седнах на обичайния ми камък и чух как една суха клонка се счупи зад мен. Обърнах се и видях някакво момче да се отдалечава. Имаше руса коса, бяла кожа и доколкото можах да видя беше много силен. От него усещах, че струй заплаха. Той дори не се обърна докато се отдалечаваше. Усещах, че е бил на мястото си много преди да се издаде и сякаш нарочно настъпи клонката, за да мога да го чуя. Усетих, че съм странно привлечена от него, нещо, което не ми се бе случвало до сега. След няколко минути той изчезна в далечината. Постоях още малко на камъка, но след като един повей на вятъра ме накара да потреперя, реших да се прибирам. Стигнах верандата на къщата, в която живеех вече шестнадесет години, откакто съм се родила. Спрях. Усетих същото чувство, което ме обзе на връщане от училище, само че този път беше различно. Онова ме теглеше към гората, а това ме отдалечаваше от дома ми. Реших все пак да ида отново в гората, обаче първо трябваше да се обадя на родителите ми. Стигнах до верандата. Чувството, че не трябва да влизам се засили, но този път към него се примеси и усещането, че нещо не е наред. Огледах къщата. Същата си беше. Малко старинна къща с множество прозорци. Боята беше бяла, на места пожълтяла от годините. Не че не можехме да я пребоядисаме и ремонтираме, напротив можехме. Но това беше огромно имение, от старите и чарът му си беше точно в това. Нашият род бе живял там от векове, макар че някой от предшествениците ни се бе опитвал да прави ремонт, но ние с родителите ми си я харесвахме такава. Влязох с бърза крачка вътре. Стигнах до дневната и там ги открих. Родителите ми и брат ми. Гледката смрази кръвта ми. Видях ги на пода, прегърнати. Очите на майка ми все още бяха мокри. Паникьосах се. Краката ми вече не ме държаха. По най-бързия възможен начин взех телефона и набрах трите цифри на бърза помощ. С треперещи ръце успях да кажа адреса и затворих. Знаех, че вече е късно, интуицията ми, която ме предупреди, че не трябва да влизам ми го подсказа. Когато дойдоха медиците ми казаха, че родителите ми вече са мъртви. Макар да го знаех думите ме разстроиха. Вече не исках да живея, нямаше защо да живея. Нямаше ги всички мои роднини, бяха мъртви. Реших да се самоубия. По-добре да съм мъртва, отколкото да живея сам-самичка на света. Решено беше. Щях да се самоубия след време. Щях подготвя всичко за погребенията и ще се присъединя към родителите ми и братчето ми. След два месеца Време беше. Твърде дълго живях със сенките от миналото. Трябваше да го преодолея и единствения възможен начин беше да се самоубия. Уредих всичко за погребенията, дори и за моето. Исках да свърши по-бързо затова реших да се удавя. Басейна зад къщи беше перфектното място за това. Звъннах на една приятелка и й казах да дойде след половин час зад къщата, при басейна. Настана време и аз скочих. Още при първия допир до водата спрях да се боря. Отпуснах се и се понесох към дъното. Запасът ми от въздух намаля драстично. Свърши, животът ми свърши. В огледалните стени на басейна видях отражението ми. Едно отчаяно шестнадесетгодишно момиче, със светло сини очи, млечна кожа и тъмна коса свършваше най-голямата глупост в живота си. Знаех го. Знаех, че пак ще мога да съм щастлива ако продължа живота си, но не ми пукаше. Нямаше да живея без никой роднина, дори и далечен. Въздухът ми свърши. Започнах да се задушавам, исках да се раздвижа и да изплувам, но не можех. Започнах да виждам живота си като по филмите, на лента. Беше истина. Трябваше да живея, дори и без обичаните от мен хора. Трябваше. Налагаше се. В този момент разбрах, че никога не съм се влюбвала истински. Исках да се влюбя, да се омъжа и да имам деца и внуци дори. И чак сега видях образите на майка ми, баща ми и брат ми всички те ме подтикваха да направя правилния избор и да продължа да живея. Разбрах, че трябва да живея ако не заради мен то заради тях. Бях живяла два месеца с представата, че ще се самоубия, че вече не осъзнавах, че превъзмогнах загубата. Изплувах от басейна и отидох да се подсуша. Колкото повече мислех толкова повече разбирах, че не съм била права. След двадесет години: Стоях на верандата на голямата ми къща и наблюдавах как децата си играят в двора. Вече бях благодарна, че не се самоубих. Няколко години след случката в басейна срещнах Марк. Ходихме няколко месеца и накрая той ми предложи да се омъжа за него и аз разбира се приех. Имахме две деца, които вече бяха на пет и шест години. Бях много щастлива, че превъзмогнах сенките на миналото и гората не ме влечеше толкова. Забравих за момчето, което срещнах в гората и за което бях напълно сигурна, че е убило родителите и братчето ми (полицията го залови и всички разбрахме, че той е убиеца). А аз вече не се измъчвах за семейството си. Пуснах призраците им да преминат в света на мъртвите, пуснах сенките отвъд света на живите.
| |
|