Изпепелена (разказ, отново за конкурс)

Изпепелена

Страст и болка... странно е как една мъничка целувка, може да те изстреля в небесата, но в същото време да те накра да пропаднеш в ада. Той го направи. Показа любовта си към мен, но аз не можех да го обреча на такава смърт. Не можех да обреча и себе си. И все пак аз го обичах... Каквото и да е... какъвто и да бъде.Но как да бъда с него когато е вампир... Как?! Той щеше да живее вечно, а аз не. Можехме да откраднем само няколко години, кратки като мигове, преди да се случи нещо с мен. А не исках той да страда... знаех че винаги ще съжалявам за избора си, но нямаше как да не го направя.
- Мразя те! – извиках, докато сълзите ми капеха по дрехите. Не смеех да го погледна в очите, защото знаех, че те ще ме хипнотизират. – мразя те, от дъното на душата ми! – това наистина беше най-долната ми лъжа. Усещах как той страда, но нямах избор. Не можех да бъда с него. Никога! Лъжите бяха нужни, за да го отблъсна. Не исках цял живот да живея с него и после да умра, защото знаех... знаех че той също ще умре. Заради мен. Не можех да съм причината за неговата смърт. Особено, когато той е моята душа. Той чустваше противоречието в очите ми и направи единствения ход, който бе възможен. Последният му опит.
- Добре тогава. Щом ме мразиш. Погледни ме в очите и го кажи. Кажи, че не искаш да ме виждаш повече, че не ме обичаш... че не жадуваш за мен. Винаги е знаел, че очите му ме изкушават много. Толкова огнени и красиви. Хипнотизиращи. Нямаше нищо на света, което да ме накара да се откажа от тези очи. Макар да знаех, колко кръв са поели, за да станат с такъв огнен оттенък. Не ме интересуваше... дори сега когато само си мислех за тях, умирах от копнеж да ги видя. Да срещна техният поглед, пълен с любов и грижа. Исках всичко да свърши и най-накрая да ги погледна. Да остана с тях завинаги.
Мълчаливо зачаках. Какво чаках ли? Чаках присъдата ми. Очаквах той да вдигне очи и да се опитам да му кажа всички лъжи, които си бях подготвила. За да го отблъсна.
Вдигнах очи и срещнах неговия изпепеляващ поглед. От тъгата в него тялото ми се взриви. Исках да го успокоя, че винаги ще бъдем заедно, но не можех. Той трябваше да ме превъзмогне... Но как? Огнените частици в очите му, бяха потъмняли от мъка. Но също така ме изпепеляваха. Всеки миг, в който ги карах да страдат, беше като вечност на кладата. Всичко това ми помогна да взема решение. Спуснах се към него и той ме прие с отворени обятия. И тогава дойде моментът на първата ни целувка. Първата желана и чакана целувка.
Когато устните ни се сляха, в мен избухна калейдоскоп от чувства. Радост. Щастие. Екстаз. Но също така и мъка. Сега вече бях свободна. Бях изпитала най-голямото щастие, за което дори не съм си мечтала. Вече можех да си тръгна от този свят. Пуснах любимото ми същество и се насочих към гората. Усещах мълчаливия въпрос на вампира ми, но ме последва без да ми възразява. Тръгнах по пътечката и накрая стигнах до мястото, на което исках да умра. Прегърнах го за последно и го целунах страстно. Мисля, че той подозираше, какво се каня да направя, но не искаше да го повярва. Засилих се към ръба. Той се опита да ме хване, но вече бях във въздуха. Всичко се случваше толкова бавно. Сякаш времето искаше да останем по-дълго заедно, но знаех, че не мога да остана. Прошепнах само едно „сбогом” и свърши. Последният миг се запечата в ума ми и докато падах си давах сметка, колко тъжни бяха очите му. Сега огънят надделяваше и ми се струваше, че в последния миг очите му бяха само огън. Нямаше ги петната. Бяха чист огън. Изгарящи. Викащи. Плачещи.
И това беше. Нямаше болка. Само безгранична тъга заради съществото с огнените очи. Ударът в повърхността на водата бе бърз. Точен. Веднага почнах да потъвам. И всичко в мен крещеше да се съпротивлявам... но не можех. В ума ми бяха само Неговите очи. Огънят им и безграничната им болка. Опитвах се да си спомня всяка подробност от него. И за последен път се взрях в очите му, дори и да беше спомен аз ги виждах ясно и копнеех за тях. Обичах го. И винаги ще го обичам. Завинаги. Докато душата ми съществува, тя щеше да го прави, заради него.
И въздухът ми спря. Очаквах тя. Смъртта да дойде за мен. И тогава я видях. Видях как тя, смъртта ме приканва. Тръгнах към нея, със спомена за наго и очите му. За последен път се възхитих на кървавия им цвят. Така умрях. Изпепелена от спомена за неговите очи и любовта ми към него. Знаех, че щеше да ме боли по-малко ако се бях хвърлила на клада, преди да го срещна... но все пак не съжалявах. Вече можех да кажа, че поне веднъж съм обичала истински някого.