Love Bites
Добре дошли в нашия форум!
Препоръчваме ви първо да прочетете правилата и след това да започнете да си правите герой.
Можете да развиете своя собствена история, да бъдете какъвто искате. Имаме голям набор от видове раси и гледаме да одобряваме новите герои, колкото се може по-бързо.
Този форум е направен само и единствено с цел да се забавлявате и да се запознаете с нови хора, със сходни интереси.
Забавлявайте се на воля!

Love Bites

Sometimes Love Bites
 
ИндексFriendsВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Poll
Искате ли нов скин?
Да
100%
 100% [ 7 ]
Не
0%
 0% [ 0 ]
Все ми е едно!
0%
 0% [ 0 ]
Общо гласове : 7
Latest topics
» Facebook
Нед Сеп 02, 2012 12:36 am by Elena Gilbert

» Катерина Денъхи
Нед Сеп 02, 2012 12:35 am by Elena Gilbert

» Търси се семейство.
Сря Сеп 21, 2011 3:34 pm by Constantine

» Руините на църквата над гробницата
Сря Сеп 21, 2011 3:25 pm by Constantine

» Търся си другарче за РП.
Вто Сеп 20, 2011 2:11 pm by Damon Salvator

» Дев Константин
Пон Сеп 19, 2011 3:57 pm by Damon Salvator

» Фотошоп Манияк
Пон Сеп 19, 2011 3:54 pm by Elena Gilbert

» Реклама на форуми и сайтове.
Нед Сеп 04, 2011 9:39 pm by Emma Kathleen Lynch

» The Witch's Daughter from Paula Brackston
Сря Авг 31, 2011 7:24 pm by Damon Salvator

Top posters
Damon Salvator
 
Elena Gilbert
 
Katherine Pierce
 
Kaya Lourence
 
Alexandra Petrova
 
Селения Картър
 
Мат Уесли
 
Дейв Хендсъм
 
Джесика Алварадо
 
Сали
 
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 21, на Чет Ное 23, 2017 4:12 pm
Посетители
free counters
Администраторите:

 Деймън Салваторе (леееко заспалия създател)
 

  Елена Гилбърт (досадната помощничка на създателя)
 



Share | 
 

 Тайна (разказ за един конкурс)

Go down 
АвторСъобщение
Damon Salvator
Admin
Admin
avatar

Брой мнения : 612
Join date : 16.04.2011
Age : 26
Местожителство : In ThE dArK

ПисанеЗаглавие: Тайна (разказ за един конкурс)   Сря Юни 01, 2011 12:01 pm

Тайната
- Хайде деее... – казах сладко на Ерик. – моля те, моля те, моля те... кажи каква е изненадата... много съм любопитна.
Той само леко поклати глава и се върна към заниманието си, да чете някакъв спортен вестник. Вече цяла седмица го умолявах да ми каже каква е изненадата... всеки мой опит, обаче свършваше с една-единствена думичка: Тайна.
- Моооля те... – промълвих в последен, отчаян опит.
Ерик, вдигна отново глава и ме погледна... цялата ми глава се изпразни. Вече не можех да мисля за нещо друго освен очите му. Аз, тези божествени очи... с огромна радост бих се потопила в това горско зелено... завинаги. До края на вечността.
- Ема, както вече ти казах, няма да се издам. Тайна е. И няма да ти кажа, докато не стане време. – благоволи, да проговори той.
Мисля, че вече е време да поясня ситуацията... така, аз съм Ема. Зеленоокия красавец, пък е Ерик... доколкото знам, той е любовта на живота ми. Заедно сме от... вече цели две години, или по-точно ги навършваме след два дена. Преди около седмица, Ерик се изпусна... (макар че подозирах, че го направи нарочно, за да ме държи в напрежение), че ще имам изненада по случай годишнината ни. От тогава всеки божи ден го измъчвам да ми каже. Но той си остава все така потаен, по въпроса с „тайната”. Единственото, за което ме предупреди, бе че след ден тръгваме. Ще пътуваме със самолет? Автобус? Колата? За бога, защо ме измъчваше така?!?
Като изключим обаче, цялата тази история с изненадата, всичко вървеше перфектно. Винаги, във всяко отношение, си пасвахме като две части от пъзел. Всичко ‘крещеше’, че сме един за друг. Дори и той, неведнъж ми беше казвал, че съм всичко за него. Светлината в един живот изпълнен с мрак... и дори приятелите му го забелязваха. И ми го напомняха всеки път когато закъснееше с тях в бара... винаги, когато ми разказваха за мрачния и вглъбен в себе си Ерик, аз се удивлявах от разликата. Според тях, сега, след запознанството ни той винаги е усмихнат... весел. Със своя характер... той беше перфектният за мен. Но стига толкова спомени... да продължа с настоящето...
Цял ден обикалях насам-натам из къщата и събирах всичко хужно за ден на планина... или дори на плажа. Ерик така и не ми каза къде ще ходим... или поне климата там. Щом щеше да се държи така, щях да му го върна. В крайна сметка взех и зимни дрехи, къси рокли... бански и дори шапки... разбира се придружени от още хиляди различни дрехи, аксесоари и други вещи. С една дума, взех целия си гардероб с мен... че и отгоре. И така... по последни данни, багажът ми възлизаше на три големи куфара и още пет по-малки чанти.
Ерик тъкмо пристигаше да ме вземе. Когато видя всичкия ми багаж, на лицето му се изписа познатата ми физиономия, смесица между паника и отчаяние. След мъчнико се стегна и ме погледна.
- Ама ти сериозно ли? Всичко това за два дни? – аз се захилих и му дадох знак да започва с товаренето. След около петнадесет минути, вече бяхме на път. За жалост, обаче попаднахме в следобедното задръстване... след час и половина, с каране по-малко от 5 км/ч, стигнахме до летището... интересно. Явно щяхме да ходим със самолета. Той (отново сам)І разтовари багажа и заедно се насочихме към терминала.
- Сега вече ще ме уведомиш ли, къде отиваме? – попитах през зъби. Вече ми беше писнало от тази изгра. Исках да знам, къде ще прекарам следващите си два дни.
- Както казах... тайна е. – промълви развеселено той. Явно моята раздразнителност, го разсмиваше... опитах се да огледам наоколо. Да намеря, някоя табела, която да означи на къде пътуваме... но уви. Нямаше нищо което да ми помогне. Явно той се бе погрижил да минем през летището, така че да не разбера нищо за „тайната”. След мъничко се качихме на самолета. Настанихме се на две седалки, в първа класа и се потопихме в разговори. През цялото време той, нарочно избягваше темата за пътуването и аз реших въобще да не питам, докато не стигнем.
В следващите няколко часа, се потопих в компанията на любимия ми. После слязохме. Озовах се в подножието на някаква планина.... беше... божествена. Красива. Върхът се извисяваше на хиляди метри над мен. Обвит в облаци... и мистика... цялата гледка беше страхотна. Невероятна. Защо ли подозирах, че са Алпите? Преди около месец му бях споделила, че една от детските ми мечти е да ида там...ее загадката май беше разкрита. Но все пак реших за по-сигурно да попитам.
- Ерик, кажи ми вече къде сме. И какво точно правим тук? И моля те не ми казвай че сме в Алпите... защото ако е така ще те убия. Заради годишнината ни да ме заведеш на Алпите... това не е възможно. Нали!?!
- Ема, успокой се. Ние... наистина сме в Алпите... утре, следобед ще изкачим Еверест. – казах хладнокръвно той и когато видя, паникьосаното ми изражение, продължи да ми говори успокоително. – Спокойно, мила, знам че мош. Знам, че можем. Заедно. – видях нещо в погледа му... беше някаква притеснена искрица, но тъкмо да си го помисля – и хоп – вече я нямаше. Имах чувството, че се притесняваше, че няма да се съглася... че няма да поискам да дойда с него. Въздъхнах от досада. Явно отново щеше да стане по неговата воля.
Последва още едно пътуване с кола. Той явно предварително се беше погрижил за всичко. Щом дори и колата беше наел...
Пристигнахме в хотела малко преди залез слънце. Беше спокойно място, със старомодна архитектура. Беше... красиво. Малко, но спретнато. Веднага ни настаниха в една стаичка. Явно беше най-голямата им, но все пак, не беше като в къщи... Цялата вечер мина спокойно. Вечеряхме на свещи, после се качихме горе.
***
Светлината нахлу в мозъка ми и постепенно започнах да се ориентирам в обстановката. Бяхме в хотела. В стаята. Ерик беше застанал насред хотелската стая, с поднос в ръцете. Изражението на лицето му, ми напомняше на такова, на дете, хванато да краде от някоя ябълка. След мъничко той се окопити и поднесе подноса, пред мен. Ммм беше любимата ми закуска – палачинки със боровинков сос и сметана...
След като се наядох тръгнахме на нещо като разходка. Сега, преди обеда щяхме да идем на някакви близки скали. А следобед да се качим до върха. Всичко. Програмата беше подотвена перфектно.
Тръгнахме към първата дестинация от плана на Ерик. Качихме се в наетата кола, и потеглихме нагоре. Ерик, започна да кара по магистралата, но съвсем скоро се отклони от нея, по някакъв прашен и каменист път. Пред нас се простираше само едно от многото била тук, в планината. Беше красиво, но от него не можеше да се види нищо по-нататък. Постепенно започнахме да се изкачваме по точно това било. Не разговаряхме... понякога можехме да се разбираме без думи. Тишината казваше повече от самите разговори. От изражението на Ерик, можех да доловя само задоволство, породено от моето безкрайно любопитство. Офф тази тайна не ми влиаеше добре. Вече бях на ръба на самоконтрола си. Всеки момент, очаквах да се развикам истерично. Мразех така. Мразех, когато не знаех, къде, за бога отиваме. Обичах, когато съм информирана, още повече.... обичах когато АЗ приготвях всичко. Но това... това напрежение ме убиваше.
Най-накрая стигнахме върха. Пред мен се разкри най-красивата гледка. Седях с широко отворени очи. Зазяпана в върховете, разкрили се пред мен. Всичко бе обгърнато в красива мъгла. Беше направо невероятно. Божествено. Целите върхове бяха покрити със сняг и това още повече засилваше ефекта. Имах чувството че ако продължим с колата напред ще пропаднем в бездната отдолу.
След няколко секунди Ерик, спря колата. Продължихме пеша напред и все по-напред. Накрая стигнахме до края на пътеката. Свършваше точно на ръба на пропаста. Всичко изглеждаше толкова... мрачно. За разлика от върховете, това не беше величествено. А беше по-скоро плашещо. И мъглата усилваше още повече ефекта за загадъчност. Самото място сякаш беше изтъкано от... зло. Знам колко банално звучи, но това описание точно в този момент ми се стори подходящо. Отидохме точно до ръба на пропастта. Седнахме, провесили леко краката си.
Вдигнах отново погледа си към красотата, извисяваща се над мен. Беше наистина... контрастиращо със бездната под мен. Обърнах се към Ерик. Веднага забелязах сияещото му изражение. Беше намислил нещо. Личеше си. Той също отклони погледа си към мен. Приближи лижето си до моето и ме целуна. Целувката беше страстна... но прекалено кратка. Погледнах го въпросително. Обикновенно точно той удължаваше целувките ни. Но този път спря. Еее определено погъделичка любопитството ми. Ако до този момент имах някакви съмнения, дали е намислил нещо, то сега вече бях на сто процента сигурна. Явно беше свързано със „тайната”.
Той стана. Започна съвсем бавно да се отдалечава от мен.
- Хей... какво правиш. Върни се тук. – провикнах се след него и понечих да стана.
- Недей. – каза бавно. – затвори очи и просто ме изчакай. – Послушах заповедта му и затворих очи. Вече бях адски любопитна и нямах никакво търпение да разбрера какво става. – Не поглеждай. – чух съмнителния глас на Ерик, точно до мястото, където подозирах, че се намира пропастта. Какво ли правеше там?
Изведнъж чух някакъв пукот. Все едно две скали сдържеха една в друга. Паниката ме заля. Отворих моментално очи.
- Ерик... неееееее – извиках и се втурнах към него.
Висеше... буквално висеше на ръба на пропаста. Сякаш времето забави ход. С все всичка сила се опитвах да се докопам до него, но сякаш краката ми тежаха цели тонове. Не можех да стигна на време. А трябваше. Налагаше се. Животът му беше всичко за мен. Той беше всичко. Най-накрая скапаните ми крака успяха да ме отнесат до него. Усещах как се мъчи да се задържи върху камъните, но не можеше. Бяха прекалено ронливи. Където докоснеше, всичко се чупеше и ставаше на прах. Хвърлих се към него и го хванах в последната минута... точно когато щеше да падне.
- Недей да се отказваш. Ти можеш. Ще успееш. – насърчавах го, като се опитвах да го издърпам. Но нищо не ставаше. Бях прекалено слаба. Не можех да издържа тежеста му.
- Недей... – прошепна уморено той. Но аз продължавах да се опитвам бясно да го издърпам. Усещах как от очите ми капеха сълзи. Това не можеше да е истина. Не можеше да се случва. Не трябваше. Продължавах да го държа. Ръцете ми отмаляваха, но аз не се предавах. Не можех да го загубя. Не точно сега... всъщност не можех да си позволя да го загубя... никога. Особено по моя вина.
- Недей! Моля те! Не се предавай. Не мога да живея без теб. – казах тихо, докато продължавах да се опитвам, да го задържа. Но... погледът му беше угаснал. Ерик, вече се бе предал. И най-накрая каза последните думи... края...
- Обичам те. – насили се да се усмихне. – и все пак няма да разваля тайната.
- Зарежи я. Искам само ти да си добре. – извих леко устните си в опит на тъжна усмивка... но нещо не ми се получи през сълзите... и той го направи. Пусна се. И всичко просто свърши. Той се предаде. Завинаги.





Spoiler:
 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://love-bites.bulgarianforum.net
 
Тайна (разказ за един конкурс)
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Love Bites :: Лично творчество :: Литература-
Идете на: