Love Bites
Добре дошли в нашия форум!
Препоръчваме ви първо да прочетете правилата и след това да започнете да си правите герой.
Можете да развиете своя собствена история, да бъдете какъвто искате. Имаме голям набор от видове раси и гледаме да одобряваме новите герои, колкото се може по-бързо.
Този форум е направен само и единствено с цел да се забавлявате и да се запознаете с нови хора, със сходни интереси.
Забавлявайте се на воля!

Love Bites

Sometimes Love Bites
 
ИндексFriendsВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Poll
Искате ли нов скин?
Да
100%
 100% [ 7 ]
Не
0%
 0% [ 0 ]
Все ми е едно!
0%
 0% [ 0 ]
Общо гласове : 7
Latest topics
» Facebook
Нед Сеп 02, 2012 12:36 am by Elena Gilbert

» Катерина Денъхи
Нед Сеп 02, 2012 12:35 am by Elena Gilbert

» Търси се семейство.
Сря Сеп 21, 2011 3:34 pm by Constantine

» Руините на църквата над гробницата
Сря Сеп 21, 2011 3:25 pm by Constantine

» Търся си другарче за РП.
Вто Сеп 20, 2011 2:11 pm by Damon Salvator

» Дев Константин
Пон Сеп 19, 2011 3:57 pm by Damon Salvator

» Фотошоп Манияк
Пон Сеп 19, 2011 3:54 pm by Elena Gilbert

» Реклама на форуми и сайтове.
Нед Сеп 04, 2011 9:39 pm by Emma Kathleen Lynch

» The Witch's Daughter from Paula Brackston
Сря Авг 31, 2011 7:24 pm by Damon Salvator

Top posters
Damon Salvator
 
Elena Gilbert
 
Katherine Pierce
 
Kaya Lourence
 
Alexandra Petrova
 
Селения Картър
 
Мат Уесли
 
Дейв Хендсъм
 
Джесика Алварадо
 
Сали
 
Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

Най-много потребители онлайн: 21, на Чет Ное 23, 2017 4:12 pm
Посетители
free counters
Администраторите:

 Деймън Салваторе (леееко заспалия създател)
 

  Елена Гилбърт (досадната помощничка на създателя)
 



Share | 
 

 Война (разказ за една битка)

Go down 
АвторСъобщение
Damon Salvator
Admin
Admin
avatar

Брой мнения : 612
Join date : 16.04.2011
Age : 26
Местожителство : In ThE dArK

ПисанеЗаглавие: Война (разказ за една битка)   Сря Юни 01, 2011 11:59 am

Война
(по идея на романа Скитница, на Стефани Майър)

Всички умряха. Безпощадно избити. Без никакъв смисъл. Петдесетте, за да послужат за пример на останалите... другите десет... защото... защото се опитаха да избягат. Но какъв беше смисълът? На всичко това! Сякаш цялата вселена не беше достатъчно широка за всички? Не можеха ли поне за малко да живеят заедно? В мир? Без да се избиват безмислено? Без да губим приятели... роднини... деца?
Всичко започна когато всички ние, земляните, разбрахме за тях. За съществуването на... извънземните. Знам че звучи налудничаво. И за мен беше така, преди да ги видя. Преди войната да започне. Преди целия ужас да се стовари върху нас. Преди да разберем за ужасните същества, които тихомълком превземат планетата ни, като се... имплантират в мозъка на хората....
Всичко започна с един юнски ден. Беше горещо. Дори прекалено. Всичко вървеше... добре. Нямаше много престъпления за тази седмица. Дори като се замисля сега, бяха прекалено малко. Но както и да е. Тогава не обърнах внимание на това. Никой не му обърна. Денят минаваше скучно, лениво. Нищо не се случваше. Както винаги... обикновенната рутина ни обгръщаше. Работа, работа и пак работа. Следобедът привършваше. Поредният клиент влезе в музикалния магазин. Започна да се разхожда из рафтовете, в опит да намери нещо подходящо. Завтекох се към него, за да му помогна с нещо. И изведнъж нещо се промени. Навсякъде из улиците светнаха прожектори. Чуваше се как хеликоптери започнаха да обикалят наоколо. Въоръжени с мегафони, някакви... информатори, се разхождаха из града. Викаха колкото им държи гласа. Всички медии гръмнаха. Никой не можеше да разбере нищо. Развълнувани хора сновяха насам-натам из улиците и нареждаха нещо под носа си. Всичко беше толкова... странно. Нищо не можех да разбера. Излязох на улицата. Всичко продължаваше да е толкова... объркано. Никой нищо не обясняваше. Покрай мен притичваха най-различни хора, но никой не се спираше. Някакво малко момиче, очевидно придържаща се към готик модата прехвърча покрай мен. В последния момент, аз се пресегнах. Хванах я леко за ръката, колкото само да я спра.
- Какво за бога става? – попитах крещейки, за да надвикам шумотевицата наоколо. Тя ме погледна някак странно... със празен поглед.
- Ние сме тук!!! – прошепна тихо. Беше адски странно че я чух сред този целия шум. Но както и да е. Гласът й беше... странен. Някак пресипнал.
- За какво говориш? Кой е тук? – попитах стрестната от момичето пред мен. Погледът й все повече започваше да ме плаши... а и в добавка странния й глас.
- Ние. Всички сте мъртви. Никой няма да се спаси... – прозвуча отново гробовния й глас. – Няма как да се отървеш от нас. Никой не може. – продължи тя. Изведнъж се отскубна от ръката ми и отново се присъедини към ревящата тълпа.
Внимателно тръгнах по улицата. Надолу. Изглеждаше, сякаш целия град е обхванат от тази... лудост. Нямаше как иначе да го обясня. Бавно, криейки се в сенките на сградите, успях да се добера до вкъщи. Всичко изглеждаше нормално. Но не всичко е такова каквото изглежда. Ерик седеше както винаги на канапето и четеше вестник. Всязох лекичко, за да не го безпокоя... но вече беше късно. Той ме гледаше с празен поглед. Всичко в него крещеше, че е различен. Той вече беше полудял. Всъщност вече не беше той. Не беше моя Ерик. Не беше никой.
- Какво е станало? – попитах го с надеждата, че все пак малка част от него си е останала непокътната... но уви... чух гласът му. Беше същия като на момичето от преди малко.
- Никой не се противопоставя на душите... никой не може. – и излезе. Просто излезе. Без дори да се обърне назад. Без дори да ме погледне за сбогом.
И това беше. Началото. След това нищо. Всички започнаха да се държат както преди. Но все пак безжизнените им очи си останаха. Аз внимателно, незабележимо се опитвах да се промъквам... но това беше за около седмица. Явно беше, че колкото и да внимавам те винаги ме усещат. Но както и да е. Започнаха да ме гонят. Постоянно трябваше да внимавам къде ходя, с кой говоря (не че говорех с непознатите). През седмицата която прекарах измежду тях, разбрах три неща. Едното, че те наричат себе си души. Две, че са... извънземни. И три, те са сравнително миролюбиви и спазваха всички закони.
Но да се върнем на въпроса. След като мина седмицата, реших да се преместя. Някъде далеч от града. Далеч от тях, душите. Събрах дрехи, колкото могат да се поберат в един сак. Наех някаква скапана кола. И тръгнах. В продължение на десет дни пътувах. Минавах през пустиня... през гъста гора. Дори веднъж минах покрай някаква планина. Дните се нижеха адски бързо. Всеки ден минвах покрай толкова много нови места. Но не обръщах внимание на нито едно от тях. Спирах колкото да си купя храна. Но тогава просто нахлузвах качулката на единствения суитчър, които си бях взела. Бях незабележима. Или поне аз така си мислех. Взимах всичко нужно от магазина и тръгвах отново на път. Никога не се задържах на едно място повече от два часа. Но това не пречеше на... душите да ме откриват. На няколко пъти се натъкнах на тях. Всичките пъти, обаче аз ускорявах, доколкото ми позволяваше бричката, която бях наела. Когато виждаха, че се очертава гонка, те просто тръгваха. И ме оставяха на мира. Всичко вървеше сравнително спокойно... докато една нощ не чух полицайски сирени. Огледах се и видях, че се движат прекалено бързо. Не можеше да са души... но аз от друга страна се бях уверила, че те са... превзели навсякъде. Всеки град, всяко село... всеки човек... освен мен. Отбих колата, покрай пътя и зачаках. Не знаех, защо съм тръгнала да чакам някой, който сигурно ще се окаже мой врахг. След няколко мъчително дълги секунди колата спря, точно до моята.
Един мъж излезе от там. Беше... прекалено жизнен за душа. От някъде беше докопал фенерче. Приближи се до колата и го светна. Право в очите ми. Светлината на фенера, обаче ми позволи да видя и изражението му. Беше... изненадан. Че още съм човек. Дали той не беше нещо като домашен любимец на душите?
- Здравей. – казах тихо. Гласът ми беше пресипнал от дългото мълчание, в което бях прекарала последните седмици. – Кой си ти? Приятел на душите ли си? – попитах го и той настръхна. Явно не очакваше да го питам нещо такова.
- Аз... техен приятел? – попитах ме невярващо. – как дори ти хрумна че съм приятел на тези... на тези същества? – поклати леко глава в знак на отрицаните. Единственото което можех да правя е само да го гледам. Сигурно изражението ми изразяваше само и единствено учудване, така че той се почувства длъжен да ми обясни.
– Имаме малка ораганизация... от хора, няма души. Само обикновенни хора, които по една или друга причина са успели да избягат. Да се спасят от... душите. – усетих явното отвращение в гласа му, при последната дума. – Също като теб. – довърши изречението си и ми подаде ръка. – Аз съм Кайл. Приятно ми е.
- Грейс... – подадох предпазливо ръка към него.
След това ме накара да карам след него около пет часа... накрая стигнахме до някакви отвесни скали. Целите бяха обрасли в бръшлян и почти не можеше да се види през зелената пелена от листа. Той пъргаво се покачи към скалите, като ме остави долу. Чудеща се какво да правим с колите. Как ли ще ги скрием? Той ме погледна и явно долови от какво ме е страх:
- Спокойно, по-късно ще се погрижат за тях. – уведоми ме и аз вече успокоена, го последвах.
След няколко секунди, той изчезна в зелената плетеница. Аз страхливо подадох ръка към скалата. Но там където, според изчисленията ми, ръката ми би трябвало да се сблъска със скалата... усетих само въздух. Нямаше нищо. Престраших се вмъкнах цялата. Озовах се на няколко сантиметра от Кайл. Той вече беше тръгнал, без да го е грижа, дали съм влязла
- Къде сме? – попитах и го погледнах въпросително.
- Преди това беше бомбеубежище.... сега ние го използваме като скривалище. Разширихме го значително, след като се... нанесохме. – след всяко изречение спираше, сякаш да подбере, думите си.
Нявлязохме навътре. Наистина тунелите бяха адски много. Някои дори водеха към „кръстовища”. Единствената мисъл, която се въртеше в главата ми беше По дяволите, какви ги върша тук?!? Как ли щях да запомня всичко това? Стигнахме до (очевидно) главната зала. Всички хора... или поне се надявах това да са всички, които живеят тук, се бяха събрали. Почувствах се неудобно от всички любопитни погледи, насочени към мен.
- Хайде, всички, съберете се тук. Това е Грейс. Сега я открих. – започна да ме представя Кайл. Отвсякъде започнаха да се чуват шушукания... можех да доловя само откъслячни думи и изречения... най-често срещаните бяха: Коя е тя?, Какво иска?, Душа?, Мислиш ли? Притеснена от всичко това отстъпих крачка назад и погледнах към момчето, което ме беше довело, за помощ.
- Успокойте се! Млъкнете най-накрая. Не помните ли какво ви беше когато дойдохте за пръв път? – попита той и видях как няколко глави се сведоха гузно надолу.
И така започна живота ми сред тях. Сред последните останали хора. Кайл, постепенно ме въведе в живота им. Всичко вървеше... супер. Поне толкова добре, колкото можеше да бъде, при положение, че бяхме във война. Е то не беше точно война. Но беше... необявена война. Всяка от страните искаше на всяка цена да победи. Постоянно чувахме как хеликоптерите прелитат на скалите. Но никога не можаха да зърнат входа. Нито веднъж. Всички свикнаха с мен. И аз с тях. Вече помагах за всичко. Тук си имаха дори нещо като импровизирано поле. Осветяваха го с помощта на хиляди... или милиони свещи. Или пък... не бяха точно свещи. Нещо... странно... различно. Не знам как точно работеха. Но и не ме интересуваше, важното беше че вършеха работа. Работех там, понякога пък помагах на старите жени, да приготвят вечерята. Или пък ходех до магазина с някои... по-ненабиващи се на очи човешки същества. Всеки ден беше различен... докато не се случи това... докато не стана катастрофата. Една от групите, разпределена за взимане на провизии (не моята) катастрофира. Явно полицаите на душите – или се наричаха с друга дума? – ги хванаха. Всичко в нашето... тайно общество се развали. И просто ги взеха. Доколкото разбрах от останалите, дни по-късно били забелязани... всички... тези четирима наши приятели, да обикалят из тукашните местности. Настанаха дни на съмнения... всеки обвиняваше някой за отнемането на екипа... само по един въпрос мнението беше единодушно. Вече ги нямаше. Не бяха нашите приятели. Поясниха специлано за мен, че душите се слагали... в главата на човек. Някак му я отваряли и поставяли вътре, червеят които почти покори земята. И той просто си контролира хората. Без никаква съпростива. Бяха просто... едни души. Наши врагове. И това... точно това беше началото на една свирепа война. После, се оказа, че след... имплантирането на душите... те могат безнаказано да се ровят из спомените на хората... откриха ни. Скривалището... всичко. Трябваше по най-бързия начин да изчезнем. Когато стигнахме до най-безопасното място, се успокоихме. Обаче всичко се развали. Цялото измамно спокойствие. Настана една огромна суматоха. Всеки крещеше нещо на близките си. Не стига, че само двадесет от общо тридесет и пет души. Петнадесет явно бяха останали в пещерите... или въобще не са усетили, какво става. Единственото което знаех, беше че те са обречени. Вече нямаше шанс за тях. Бяха мъртви... или в най-лошия случай... вече души.
И тъкмо се настанихме в някаква нова пещера... и открихме че входа е... ограден от хора. И то не какви да са. А души...
После всичко сякаш се случваше на забързан каданс... не осъзнавах какво точно се случва... хванаха ни. И всичко свърши.
***
„Ето това е историята ми” – озъбих се на другото присъствие в главата ми. Явно самите хора си оставаха себе си... макар, че не можех да се движа... все пак си бях аз. Самата аз. Ее с малка добавка от червей в мозъка ми. Дали при всички беше така? Дали всички хора си оставаха такива... гласове в главата? „Не повярвай ми. Никой не го прави така, никой не остава. Никога!” – прошепна ми съществото в мен. Но защо тогава аз бях тук? Защо още живеех... по различен начин, но все пак бях жива... макар, че предпочитах да умра в мъки, отколкото да живея така...
„Вие спечелихте... вие го направихте. Вече няма хора. И никога няма да има. Вие спечелихте в тази война. Дори и необявена... вие печелите” – прошепнах, докато гласът ми заглъхваше... и се оттеглих в далечните кътчета на ума ми... преди беше мой. Оттеглих се... завинаги. В своите спомени. Пълни с болка и омраза... всичко беше свършило... вече бях мъртва.





Spoiler:
 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://love-bites.bulgarianforum.net
 
Война (разказ за една битка)
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Love Bites :: Лично творчество :: Литература-
Идете на: